Йорданка Иванова.  Времето в творчеството на Исмаил Кадаре

 

Доклад, изнесен на Петите балканистични четения, София, 17-19 май 2004 г. Публикуван в сборника 10 години специалност Балканистика, София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, 2005, с. 161-167.

 

Исмаил Кадаре е сред най-значимите албански автори с изключително богато творчество – поезия и проза, познато и извън пределите на родината му. Носител е на различни национални и международни награди. Достатъчно е да се запознаем с малка част от произведенията му, за да разберем какво именно поражда широкия интерес към тях – голямото майсторство при боравене с теми, идеи, мотиви и тяхното находчиво интерпретиране; пъстрата сюжетност и неповторимото албанско звучене на произведенията; специфичното и умело вплитане на реално и фантастично. Всяка една от книгите му успява да потопи читателя в типично албанската атмосфера и да го доближи до един познат на малцина народ с интересна балканска самобитност и понякога непонятна за чужденеца душевност.

Предпочитанието на Исмаил Кадаре към историята на народа  проличава навсякъде в прозата му. Но той не “разказва” история, а предоставя един поглед към нея, определена интерпретация на миналото (на културата, митологията, психиката, обичайното право) от гледна точка на съвременния албанец. Неминуемо авторът се сблъсква с проблема за  времето. Интересно е колко интерпретации получава тази категория в творчеството на Кадаре. Времето може да е чисто физическо (минута, час, ден, месец, година и т.н.), може да е  индивидуално (в противовес на времето на общността), “спряло” или “забързано”, историческо, преходно, циклично.

То присъства навсякъде в прозата на албанския писател. Всяка една ситуация е времево рамкирана, имаме точни сведения кога се развива действието. Времето следва своя нормален ход, без да има противоестествени движения в него (като изключим времето в Кой доведе Дорунтина). Събитията са подредени в хронологическа последователност, която понякога надхвърля рамките на отделното произведение и повествованието продължава в друго (тази връзка между отделните книги създава усещане, както за фрагментарност на творчеството на Кадаре, така и за пълнота и изграждане на цялостна представа чрез сглобяване на отделните детайли). Почти всяка от главите на новелите и романите  започва с конкретно указание за времето, в което се развива действието, а там, където не е посочено точно, има косвена информация, позволяваща да се изгради съответиата представа. Много често авторът посочва дати и исторически личности, което внушава достоверност. А още повече това усещане се засилва в двете новели Хроника на камък и Мостът с трите свода,  които Кадаре сам определя като “хроники”.

Мисля, че не бихме могли да посочим основна или предпочитана времева единица. Срещаме  секунда,  минута, час, ден и т.н. в зависимост от конкретната ситуация. Кадаре много умело борави със символи и създава символи  и в този смисъл интересна е интерпретацията на понятията “ден” и “нощ”. Денят е времето на светлината и откитостта. Нищо не остава скрито, докато нощта таи много загадки и неизвестности. Нощта в Хроника на камък е хаотично време, когато под булото на тъмнината, настъпват неусетно много промени – тогава са бомбардировките, правят се магии, смяната на властта се осъществявя най-често нощем. “Като всяко ново царство и денят се опитва да разруши всичко – събаря планини от сенки и издига нови, променя размерите на нещата, осакатява цели пейзажи, навсякъде възстановява отличителните си белези и символи, заличени при нашествието на нощта” (Нишата на позора). В Генералът на мъртвата армия нощта поглъща всичко и създава усещане за самота и отхвърленост на човека от живота: “Градът потъва, сякаш никога не е съществувал ...  Как дойде това тежко време на затъмнения, та хората да се крият сами от себе си?” И неизменно ден и нощ следват своя установен ход, седмица след седмица, година след година в течение на столетия. Свързват  и разделят миналото, настоящето и бъдещето на Албания, съграждат нейната история – такава, каквато ни я представя Кадаре.

В повечето от произведенията проблемът за времето има няколко аспекта, като най-често се следва историческия ход на събитията. Винаги се усеща един стремеж към миналото, но то е много неопределено. Старите жени в Хроника на камък постоянно се питат какви времена са настанали и читателят остава с впечатлението, че миналите са били по-добри. Книгите описват различни епохи от историята на Албания, връщат се дори във времето, в което се сътворяват митовете и се ражда Канонът, но се оказва, че добрите нрави отново са “били”. Сякаш колкото и да се отдалечаваме от настоящето, колкото и да се мъчим да открием онова минало, към което героите винаги се обръщат с тъга, то все повече и повече се отдалечава от нас.

В Мостът с трите свода действието се развива в  Арбърия и по-конкретно в една от многобройните месности с богата история в пределите на средновековната държава. Кадаре постоянно говори за древността на всичко, намиращо се там. Това е земя, която помни много важни и преломни събития, земя, напоена с кръв, но и красива, плодородна  и щастлива. Всичко носи белега на древността и сякаш е преход между епохите – пътят Via Egnatia свързва Европа и Азия векове наред; ханът На двамата Робертовци помни всички големи и важни събития, приютявал е десетки хиляди пътници; дори старата Айкуна сякаш “помни” събития, станали преди стотици години и може да разкаже много повече от която и да било писана хроника.

Арбърия е притисната между две епохи – от една страна “света на банки и проценти, дето щял да тласне живота напред с хиляда години” - това е новият порядък отвъд Адриатика, представителите на който строят моста. От друга страна – на изток - е мюсюлманският свят, където сякаш всичко е спряло, притиснато от високо издигнатите минарета. Разликата между тях е цели 622 години, но тази времева разлика е само привидна. В темелите си и двата свята имат кръв “както и в робовладелския, както и в днешния строй на князе и господари. Само че сега кръвта тече другояче...”А в самата Албания времето се движи така, както е  установило своя ход от незапомнени времена. Делниците следват празниците, сватби и погребения съпътстват неизменно живота на хората. Дните неумолимо отминават, като оставят събитията в миналото, заличават следите от човешката дейност и променят лицето на земята. Онова, което преди е било далечно и чуждо аз се оказва днес на две крачки растояние (”На две крачки от мен започваше Азия”). А за бъдещето може само да се гадае.”Една вечна нощ обхваща цялата земя”, “привидно сякаш времето е спряло”, а “след тази нощ, която се задава, скоро няма да съмне”. И едва ли ще стигне един човешки живот за  промените, които тепърва настъпват. Само “варовата маска” от моста ще стане свидетел на всичко. И дали монахът Гьон трябва да каже на Зенебиша:”Тежко ти...” или “Блазе ти, колко неща има да видиш...” , само времето ще покаже. Времето, което ще продължи хода си, независимо в чии рамки ще го въведе владетелят (в християнските или в мюсюлманските).

Кадаре не оставя въпросите на монаха без отговор. В Нишата на позора се създава усещане за “придвижване” на времето от Моста с трите свода. Срещаме отново същата албанска земя, познатия ни вече хан На двамата Робертовци, моста.  Мястото е същото, но времето е друго – 400 години след събитията от предходната новела. Пълно и всеобхватно авторът представя съдбата на страната под сянката на полумесеца, размишлява върху това, какво и доколко се е променило през всички тези години. Чрез погледа на Тудж Хата  “виждаме” цялата Османска империя и сравняваме състоянието на различните й провинции. Арбърия е една от подчинените на султана области, но е и твърде различна от останалите. Един и същ е пътят, преминаващ през западните имперски провинции, но  е лесно да се открие границата помежду им. И не случайно тази граница е Зла вода от Мостът с трите свода. След като императорският куриер преминава моста на път към столицата, той попада в земи, обезличени и сиви като дрехите и лицата на хората там. За разлика от тях албанските предели са пълни с живот, със спомени, с предания и легенди, които са живи във всички времена и не могат да бъдат заличени нито от сабята на султана, нито от хода на времето. Камъните са потъмнели през столетията, няма дори следа от вградения в моста човек, но въпреки това всеки, който преминава реката,  си спомня  “ужасната легенда” за създаването му. Тюрбето е също паметник, който пази спомена и се противопоставя на нормалния ход на времето, сякаш иска да го спре, да го консервира така, както често му се струва на Гьон от Мостът с трите свода, като че времето е спряло.

Продължавайки пътя си, Тудж Хата преминава през следващата провинция, но тя по нищо не прилича на албанските земи. Времето е спряло някъде в дълбокото тъмно средновековие. Землищата, устроени според доктрината Кра-кра дотолкова са обезличени, че дори природата в тях е неизменно една и съща, всичко се повтаря, непроменено и непроменимо в течение на столетия. Дори километричните камъни са с изтъркани надписи и допълнително създават усещане за застой не само във времето, но и в пространството. Тези провинции, в които всичко е дотолкова застинало, че граничи с нереалността, са своеобразен контрапункт на ситуацията в албанските земи.От една страна, имаме пълен застой, а, от друга – пълнокръвен живот (макар и носещ негативните белези на четиривековно потисничество). Времето в Кра-кра е изкуствено спряно и това се оказва пагубно за хората , които, изгубили представа за тази категория, постепенно заличават  своя бит, език, фолклор и самосъзнание. Те сякаш живеят в някаква “предистория”, когато понятието време все още е непознато.Сякаш едва когато Тудж Хата започва да изнася своите “представления’, хората придобиват някаква смътна представа за цикличност, за повторяемост на събитията. ”Отсечените глави станаха нещо като опорна точка, където започнаха да се свързват нишките на техния живот. Те станаха числа, знаци, синори и накрая някакъв вид календар. Събитията започнаха да се свързват с главите: това стана по времето на старческата глава,  или пък малко след заскрежената глава, казваха те за някоя случка.”

В Хроника на камък отново в центъра на вниманието се намират Албания и албанците, но и този път времето е различно – годините на Втората световна война. Тук връзката с миналото е осезаема само по отношение на остарелите представи на хората, на тяхната затвореност и нежелание да приемат нововъведенията.  Всъщност акцентът е поставен върху настоящето, върху реално протичащите събития и процеси в едно общество, изправено пред поредния съдбовно важен момент в историята си. Още в заглавието е заложена идеята произведението да представя  живота на хората в определена последователност като хроника, която има за цел да покаже най-важните събития в Гирокастра (всъщност във всеки един град) по време на война. Прави впечатление фактът, че и двете новели, определени като “хроники”, разкриват повратни моменти от албанската история. Времето в тях се тече толкова бързо, че хората не успяват да осмислят ставащото. Дори един миг е достатъчен понякога, за да се измени коренно животът на човека. Войната е едно такова съдбовно и повратно събитие.  Тя е жестока и безсмислена, ражда страдания, но и помага на съзнанието да приеме новото, а последното в повечето случаи е положително. “Светът си сменя кръвта... На човека кръвта се сменя на  всеки четири - пет години, а на света на всеки четиристотин - петстотин години. Това са те, кървавите зими.” 

На бързо препускащото време в “хрониките” се противопоставя усещането за тотален застой и пълна безсъбитийност. Това са сряда-четвъртъците и петъко-събото-неделите след бомбардировките; такава е и ситуацията в провинциите Кра-кра. Спряло е времето и в мюсюлманския свят според монаха Гьон и този застой заплашва с разпространението си “целия свят”. В Посърналият април животът тече на фона на спрялото от векове време в планината. То се противопоставя на ситуациите, когато  хората са принудени бързо да приемат факти, срещу които нормално биха се противопоставяли в продължение на много години.

В Кой доведе Дорунтина времето има малко по-особен характер. Нямаме точни сведения кога се развива действието, но срещаме имената на исторически личности, които ни връщат в средновековието – когато все още не е формирано албанското етническо самосъзнание, а е налице “кланова” сплотеност около областните господари. Това са смутни години на нормански нашествия и на борби между църковните центрове, когато хората в Арбърия трябва да устояват своята независимост и да се предпазват от  постоянни чужди аспирации. Именно в такова време може да се роди една легенда – време на промяна на манталитета и на съдбовен избор, на несигурност и неяснота, когато границата между смъртта и живота е непостоянна (”живо язди с умряло”), когато денят и мракът се сливат в една непрогледна преходна нощ и в нея единственото възможно движение  е към смъртта. Не е ясно дали Дорунтина е пътувала ден, два, седмица или повече. Пътят й до родното село е една безкрайна нощ – може би защото героинята вече е напуснала света на живите или може би защото  легендата трябва да се роди сред тъмнина и хаос. Дори сезонът, в който се развива действието, е своеобразен преход между жизнеността и плодовитостта на лятото и застиналостта на зимата. “През есента се случват най-необикновените събития” – не е трудно да се забележи предпочитанието на Кадаре към този сезон с постоянен дъжд, понякога примесен със сняг, с надвиснало, тъмно, облачно небе, с тягостни усещания и предчувствия за промяна .

Отново преход се наблюдава и в Посърналият април, но този път природата е подвластна на обновяващата пролет. В тази новела централно място заема Канонът -  как протича ежедневието на хората, свързани с него, как той променя всичко в живота им. Канонът буквално диктува съдбата на планинците, дава отговор на всички въпроси, свързани със съществуването. Времето, отредено им на земята, протича по-различно, отколкото това  на хората, които не живеят според законите на обичайното право.

 След  като героят получава голямата беса, разбира, че животът му е разделен на две – едната част са двайсет и шестте му години – мудни, отегчителни, безлични,  и другата част – следващия един месец, половин март и половин април – бурна, жизнена и толкова привлекателна именно защото е кратка и няма шанс да се повтори никога. Точно тази втора част осмисля краткия му живот, защото го кара да се замисли върху него и да осъществи нещо желано, нещо необходимо, или просто онова, което не е успял да извърши през  двадесет и шестте си години.

 В красивите пролетни дни, когато всичко се ражда, променя, обновява, Гьорг също ще се промени, защото ще очаква смъртта, ще мисли за нея и за живота си, ще се

опита да живее пълноценно и ще направи своя най-голям преход - този към вечността. И всичко това - в двата най-хубави месеца според поетическата философия на албанците: март – месецът на храбростта, когато ръката, държаща пушката не трепна в решаващия миг, и април - месецът на любовта, която героят така и не успява да срещне.

Гьорг заменя дългите години в монотонност за един пълнокръвен месец и това го прави по-привлекателен и интересен, придава му онази бледост и красота, която приковава вниманието, мислите и копнежите на Диана. И целият му живот е предрешен от една толкова обикновена случка в миналото – едно потропване на  портата преди 70 години... Гьорг мисли, че няма избор, така както няма избор и човекът извън кръвното отмъщение.  Случилото се с дедите му не може да се върне и да се поправи, така както Кара Али не може да поправи грешките от младините си. Времето тече неумолимо и безвъзвратно и точно миналото диктува събитията в настоящето и в бъдещето посредством канона. Той е “машината”, предвижваща времето, диктуваща живота и свързваща поколенията.

 По различен начин протича животът на хората, свързани с Канона, и това успяват да почувстват Бесиан и Диана  още докато изкачват планинския път. Колата им сякаш навлиза в дуго време, в някаква отминала епоха на мрачно средновековие, където човекът не е ценност сам по себе си, където се създават божества и в тяхна чест се правят жертвоприношения. Двамата граждани никога не биха могли да се впишат адекватно в това време, а по-скоро пребиваването им в него ще ги накара да разберат по-добре собствената си душа и ще обогати житейския опит.

Изправени пред нова, непозната реалност, Бесиан и Диана трябва да направят избор за бъдещия си живот. Избор прави и Гьон, и Стреси, и пазачът на нишата на позора, и дезертиралите войници от Генералът на мъртвата армия. Чрез своите действия те пишат своята малка “хроника” –  безброй дневници, като този, който генералът прочита. В тях е “застинало” времето на всеки човек – малък незначителен отрязък от историята на обществото, след който животът пак продължава, но това е вече друг живот, чужд и все пак много приличащ на предходния. 

 

БИБЛИОГРАФИЯ

Кадаре, И. Генералът на мъртвата армия. София, 1966.

Кадаре, И. Хроника на камък. София, 1978.

Кадаре, И. Кой доведе Дорунтина. Сборник.София, 1989.

Кадаре, И. Нишата на позора. Сборник. София, 1990.