Росица Станчева. ОТНОШЕНИЕ НА ГЕРОИТЕ КЪМ ЖЕНАТА В ТВОРБИТЕ НА ИСМАИЛ КАДАРЕ

 

Пети студентски балканистични четения. СУ “Св. Климент Охридски”, ФСлФ, София, 17-19 май  2004.

 

 

В творчеството на Исмаил Кадаре на жената е отредена ключова роля. Основните герои на произведенията винаги са мъже, но в сюжетната линия непременно изпъкват образите на силни жени. Поставени в крайни ситуации, тези “нежни създания” се проявяват като ярки личности с обособен характер и темперамент. Млади или стари, покорни или с буен нрав, невежи или образовани, не напускали родното си село или докоснали се до европейската култура и начин на живот, монахини или ханъми  – жените в творбите на Кадаре винаги са красиви.

   По думите на Реджеп Кьося женската красота “не е само израз на външните линии и тяхната хармония в количествено и качествено отношение, красотата е синтез на формата и съдържанието.... Красотата може да наложи своята власт над човека само ако е всестранна, тоест ако във външния вид проблясва едно вътрешно богатство.” Такива са жените, с които ни среща Исмаил Кадаре – с красиви черти, богата душевност и запомнящи се нрав.

Най – монументалните женски образи в творчеството на писателя, пред които всички се прекланят, са тези на стариците на живота : “това бяха старици дълголетници, които не се учудваха и не се страхуваха от нищо” /”Хроника на камък”/.  В съзнанието си тези жени успяват да обхванат едновременно тясното затворено време на рода,  личното биографично време на героите и голямото събитийно време на албанския народ. В дълголетните им съдби се кръстосват и взаимооглеждат обикновеният бит и световният ход на историята. Те са съдници на миналото и настоящето, носители на изконните разбирания за добро и зло. Друга героиня от “Хроника на камък”, която въплъщава силата и упоритостта на характера с волята и целеустремеността на духа, е бабата на малкото момче. Въпреки бомбардировките тя не напуска дома си:  “Не оставям аз къщата сама – тук съм се родила, тук искам да умра.” Твърдостта на решението й се основава на нейното ясно разбиране за това, кое е правилно и достойно. Героинята винаги е посрещала трудностите и не се е “свирала под  земята” от страх, затова и сега остава непреклонна.

            Друга жена, не приемаща настъпващите промени, е старата Айкуна от “Мостът с трите свода”. За нея мостът е злодей, задушаващ реката и тя я оплаква с думите : “Убиха те, както си спеше, о горкичката ми...” Според старата жена строителите са безумци, нарушаващи естествената природна хармония и възмездието няма да закъснее. Като средство за омилостивяване на реката и постигане на успех сред хората се разпространява древната легенда за вграждането на млада невеста, защото “за всяка работа или голямо начинание е нужно да се пожертва нещо.”

Героите на Кадаре безусловно вярват на стариците на живота и точно толкова силно вярват и във властта на магиите. Причинители на зло и предизвикващи страшни събития, магиите също са правени от възрастни жени:  “Били видели непознатата старица под прозорците на Назовата къща, където младата снаха на Назо си режела ноктите. Старицата ги събрала един по един и си тръгнала, смеейки се сама на себе си.”/”Хроника на камък”/. Страхът от магиите е толкова голям, че жените, занимаващи се с това, биват прогонвани. След направеното й проклятие, най- красивата невеста в селото още повече и отпреди предизвиква страстни погледи и разпалва плътските желания у мъжете. Около къщата на Назо сякаш се е настанил Дяволът, защото изкусителната красота на жена му битува в граничното пространство на хаоса, което не носи нищо добро на човека.

Върху вярата в тъмните хтонични сили се изгражда и новелата “Кой доведе Дорунтина”. Брожението сред хората след загадъчното завръщане на младото момиче е толкова силно, че дори намесата на властта не успява да го предотврати. Вярвайки в дадената беса и в силата на майчиното проклятие, героините взаимно си нанасят толкова тежък удар, че единственият изход е смъртта. За трагичния край на двете жени инспекторът Стреси и помощникът му научават първо по раздирателните викове на оплакване. С раждането жените дават живот на хората, в смъртта пак жените съпровождат покойника до последния му дом  - това са тъжачките, изразяващи с песните си мъката по починалите: “От време на време според обичая оплаквачките нареждаха и в стихотворна форма...пресъздаваха моменти от необикновеното събитие.” Тези скръбни напеви са за успокоение на духа на умрелите. В новелата “Мостът с трите свода”, повиканите тъжачки не могат да оплачат зазидания, защото “той не иска да бъде погребан”, докато в “Посърналият април” на погребението на убития от Гьорг “Тъжачките се зададоха отдалеч, като дращеха с нокти лица и скубеха коси според обичая.”

Причина за трагичната съдба на Дорунтина и майка й е задомяването на дъщерята в далечните земи. “Разплакана като всяка булка” Дорунтина напуска дома си. Конфликтът между младоженеца и Костантин на тържеството сякаш вещае злощастния край на историята. Вероятната склонност на брата към кръвосмешение налага още в началото усещането, че някаква зла сила, някаква фатална предопределеност тегне над цялото семейство. След смъртта на деветимата братя следва завръщането на сестрата, за да се затвори обречения кръг. В разказа на Дорунтина за безкрайното нощно пътуване цветовата гама е тъмна, черна, а слуховата картина е с доминираща зловеща тишина. Образният паралелизъм между мълчанието на Константин и отсъствието на среща с живи хора по пътя внушава още по- силно усещането за трагична развръзка.

За сватосване в далечни земи се говори и в “Мостът с трите свода”, където дъщерята на владетел Стрестиконди е пожелана за жена от турчина Абдулах.  “Владетелите на Арбърия винаги са смятали, че посредством женитбата могат да потушат всички раздори”, но за този владетел това е недопустимо. Той категорично отказва да даде дъщеря си в турски ръце, но въпреки това младото момиче е белязано с обидното название – “невестата на турчина”. Подигравките на двете графини, етървите Мария и Комита, както и фактът, че народът не измисля нито една романтична история за младото момиче, показва колко остро критично е отношението към бъдещите завоеватели: “каква откровеност може да очакваш от народ, който е забулил и крие онази, която го е сътворила – жената.”

Други “турски невести” замъгляват погледите и завъртат главите на мъжете във всички творби на Исмаил Кадаре – ханъмите. Те винаги са обект на тайни желания и  нощни копнежи: “Навярно в каретите седяха красиви ханъми, които отиваха на тайни срещи.”, а Курт от “Служителят от палатата на сънищата” “си пишел любовни писма с някаква тайнствена ханъма”. Дори Абдула, пазачът на “Нишата на позора” изпитва завист към Хуршид паша, защото “Знатните ханъми сигурно мечтаеха за него. Може би и тя... неговата невеста.” В безкрайните си мечтания към жените Абдула не може “да спи с младата си невеста”, толкова дълго е очаквал близостта на женското тяло, че вече не може да му се наслади. Причина за това е именно изолацията на жената в обществото: “Това я забулва с такава загадъчност, че въпреки силното си влечение към нея, мъжът може да изпадне във вцепенение.” Ханъмите са така желани, защото те са символ на вечната красота и младост. Много красиви девойки биват продавани като робини в далечни краища. Те са желаната страстна наслада, провокираща устойчивостта на традиционните семейни морални норми.

Най – тежко е наказанието за жена, посмяла да оскверни тези норми: “В областта Батак Адви удушават с шал жени, осквернили семейната чест.” Още в чеиза си младите булки носят куршум, “с който според канона младоженецът имаше правото да убие невестата, ако тя се опита да избяга.” Съществуват разкази и за “отвличане на моми и невести, за сватбарски кервани, пътуващи по опасни места, за вкаменили се сватове, които из пътя са сторили грях...” /”Служителят от палатата на сънищата”/. Много строги са нормите и към младите неомъжени момичета, ако са съгрешили преди сватбата – “някакъв род решил да убие една девойка от семейството си, която се оказала бременна” /”Посърналият април”/. За духовните ценности и житейски възгледи на семейството е задължително да се накаже провинилата се. Със спазването на тези сурови закони се съхранява честта на рода и не се прави компромис дори за любовта. Според повелите на родовия морал действа и Султана от ”Железния светилник” на Димитър Талев, като убийството на Катерина за нея е изкупление на извършения грях. В “Посърналия април” разбираме, че има “два начина за премахване на бременни момичета – задушаване в долап за завивки или удавяне в кладенец.” Това е единственият път за премахването на греха, защото той вече е извършен и пред родовата памет не може да се поправи. В разбиранията на това затворено общество: “да имаш дъщеря, която се е целувала с момче, и да имаш дъщеря с брада е почти едно и също нещо”, затова и бащите на двете момичета се обединяват в нещастието си.

В своето творчеството албанският писател се връща в хроники до 1377 година, озовава се в навечерието на османското нашествие, разглежда турската власт в албанските земи и стига до партизанските борби. Докато в творбите му, посветени на миналото това е немислимо, то в новелите, отразяващи съвремието вече “градските момичета се целували с младежите в устата”. В градовете новите нрави проникват по –лесно, а се появяват и момичета, били в досег с европейския свят, които наистина скандализират общественото мнение. Такова в “Хроника на камък” е момичето на Карлашите, върнало се от Италия: “Роклите й над коленете, тънки, тънки като змийска кожа, всичко, дето го има, се вижда. По цял ден се конти, черви си устата, пожълтява си косите, пуши цигари и говори италиански.” В миналото жените са имали само една “празнична премяна” за веселие и черни дрехи за погребение. Тук представата, че змията е притежание на героинята, че змийското е част от нея води до идеята за жената прелъстителка. Тя не е привлечена от пространството на дома, затова прекарва времето си на прозореца, проследявайки с поглед мъжете на улицата.

През погледа на друга красива жена талантът на разказвача  ни въвежда в най - самобитната част от албанския свят, там, където всесилен е само канонът. Заедно с младия си съпруг Диана попада в пределите на една земя, разделяна и обединявана единствено от силата на бесата.  В “Посърналият април” младата героиня се озовава в една напълно непозната за нея среда, където суровата планинска природа е в унисон с чертите на човешките лица. Всичко е мрачно и сиво, дори косите на планинките, които я гледат с любопитство, “бяха боядисани в гарваново черно и подстригани по един и същи начин”. Откъдето и да мине със съпруга си Диана привлича мъжките погледи, защото е “красива като самовила”, но само едни очи приковават погледа й – тези на обречения Гьорг. Двамата се виждат само веднъж, не си казват нито дума, на този единствен миг, тази кратка среща им е достатъчна, за да се открият.  Те постепенно се отдалечават от света, в който са израснали и към който принадлежат и започват несъзнателно да се стремят един към друг. Диана се отчуждава от съпруга си, а Гьорг прекарва последните дни от живота си в болезнено преследване на любимото видение. Обладани от непреодолимото желание да се открият и двамата се погубват – тя, нарушавайки канона и престъпвайки морала с влизането си в кулата на обречените, той – напускайки осигурения път. Трагедията на героите е исторически обусловена, в този живот те просто няма как да се срещнат. В нереализирания им копнеж един по друг се оглеждат и дързостта на човешкия дух, и непреклонното следване на бляна, и смелостта на младите души.

Гьорг става жертва на кръвното отмъщение и макар, че жените стоят извън бесата, понякога и те биват засегнати: “жена, убита по погрешка, за чиято кръв бе заплатена глоба, както го изискват правилата.” В случай, че убитата жена носи в утробата си мъжко дете, то и за него следва да бъде отмъстено. Има семейства, които до такава степен са се оплели във враждите си, че “От два рода по кръвен враг стрелят не само мъжете, а и жените, та дори и момите.”

Рамо до рамо с мъжа си стои и кротката жена на Веселия Ага от кратката новела “Комисията за празненството”.  Тя обаче не си служи с оръжие, а “по цял ден четяла религиозни книги и вечер му разказвала прочетеното”. В помощ на съпруга си и близо до него до последния му час остава и Василики, запомняща се героиня на Кадаре от  творбата му “Нишата на позора”. Само пред нея Али паша разкрива страховете си, своите планове и мечти. Изоставен от всички сам в крепостта си,  той й се доверява, но го е страх, че тя не може напълно да го разбере. “Какво знаете вие, жените, за работите на Албания”, казва и Авдо Бабарамо в “Хроника на камък”, но Василики е съпричастна към тревогите на съпруга си. Дори след смъртта му тя остава вярна на неговите идеи и мисли, макар в младия й живот вече нищо добро да не я очаква. Пристигнала в столицата и тя ще стане жертва на ксеногамията, на насилственото етно-религиозно смесване с османските завоеватели. Много жени от покорените страни против волята им са отвеждани в харемите на султаните, видните сановници и провинциалните военно-бюрократични управници. Самият Хуршид паша мечтае да я направи своя съпруга – “нали той я е направил вдовица”. Писателят не идеализира тази своя героиня, нито пък я рисува слаба и объркана, тя просто е приела тежката си съдба.

В произведенията на белетриста непоклатимата решимост, безстрашието и дързостта се превръщат в нравствени критерии за оценката на женската душа. В сътворените женски образи писателят Исмаил Кадаре търси проявите на устойчивото, на виталното, на неподвластното и несъкрушимо начало в албанската психология.

 

 

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:

1.      Исмаил Кадаре. Мостът с трите свода

2.      Исмаил Кадаре. Нишата на позора

3.      Исмаил Кадаре. Комисията за празненството

4.      Исмаил Кадаре. Хроника на камък

5.      Исмаил Кадаре. Посърналият април

6.      Исмаил Кадаре. Служителят от палатата на сънищата

 7.   Исмаил Кадаре. Кой доведе Дорунтина