Albanian Studies in Bulgaria

Люан Старoва албански писател от Македония, професор по френска литература в университета в Скопие. Автор е на повече от десет романа, няколко поетични и есеистични книги. Пише на албански и македонски език. Огромен успех имат романите му от така наречената “Балканска сага”. “Времето на козите” е първият от поредицата, който вече е преведен на дванайсет езика. Люан Старова е бил посланик на Югославия в Тунис, а после и на Република Македония в Испания, Франция и ЮНЕСКО.

ОТКЪС
“А времето на козите продължаваше да тече все така бурно в града и в цялата съюзна република. Страната минаваше през съдбоносни и трагични премеждия. Продължаваше “ловът на вещици”, редуваха се монтирани процеси, вършеха се брутални кражби все в името на “класовата борба”, един след друг следваха верските и идеологическите погроми, изтичаше злата кръв на разделенията, извършваха се тихи или явни ликвидации. Но за щастие в града сякаш течеше напук на всички различия и благородната бяла кръв на козето мляко; то сближаваше хора от различни националности, вери, социално потекло. В тия тежки вълчи времена млякото на козите се превръщаше в елексир на солидарността, а и формулата на неговия състав не можеше да се утвърди с никакви партийни документи и с планове за възпитанието на новия човек.
Градският жител, заради козите, беше вече по-близко до корените на живота. В историята на тия краища не се помнеше подобно голямо разбирателство между хората и животните. Пък и изобщо гражданите не се бяха чувствали никога толкова свързани помежду си. За всяко семейство тук можеше да се напише хрониката, в която най-важно място щяха да заемат козите. Когото и да попиташе човек в тия години, майка или баща, колко деца има, те щяха да рекат – четири: две момчета и две кози. Или три: две мъжки и една коза. Някак си по-бързо преминаха и студените зимни дни в града. И за това допринесоха също козите. Големите изпитания засилиха още повече връзката между хората и животните, противно на всичките очаквания и желания на партийните и държавните власти, а след преживяната зима нямаше вече сила, която да може да ги раздели. Точно заради козите на нашата крайречна махала, която започваше от дървения мост и стигаше до парка, й излезе името “козарската”. Ние, децата-козимахаленци, очаквахме с нетърпение първите пролетни дни. Чакахме да живне реката, да се разиграят водите на стопените от далечните планински върхове снегове, да се разлистят върбалаците по бреговете, та да изведем стадата на паша.
С пролетта, със събуждането на природата, и хората като че ли ставаха по-смели, по-категорични, по-инициативни, разбира се, доколкото позволяваше това партията.
Добиваха сили и козите, сякаш мелеха земята под себе си. Извличаха нейните последни сокове, преди да изчезнат в дълбините й.
Козари, изпращани от Чанга, редовно носеха на партийния секретар прясно сирене в малко каче, от което той с удоволствие замезваше заедно с пресен кромидец. Но каквото и да се случваше, козите си оставаха трън в окото на партията, особено на нейните здрави кадри. Те винаги бяха готови за акции и ликвидации, за действие.”